През 1949г. писателят Ерик Артър Блеър (известен под псевдонима Джордж Оруел) написва книга за близко анти-утопично общество, в което светът е разделен на три огромни държави – Океания, Изтазия и Евразия. Книгата описва първоначалния живот, промяната и накрая пречупването на един човек, живеещ в Океания с централен град Лондон. Няма да навлизам в подробности относно книгата, можете да я намерите в електронен вариант тук, като по-добре е да си я купите (няма по-хубава от оригиналната книга със страници за прелистване) . Ако сте чели книгата, се предполага, че сте наясно с развиващото се действие. Ако не сте – прочетете десетте прилики по-долу и съм почти сто процента сигурен, че след това ще прочетете и самата книга.

Забележка: десетте прилики не са подредени по някаква логика или рейтинг, просто са топ 10-те общи неща, които съм открил или са ми направили впечатление.

1. Полицията на Мисълта (Оруеловите телеекрани и камерите за наблюдение)

Оруеловите телеекрани и камерите за наблюдение

В книгата на Оруел се описва т.нар. полиция на мисълта, която следи всеки един гражданин от партията посредством телеекран, а сред природата са разположени голям брой високочувствителни микрофони. Това е специфична система, посредством която на всеки телеекран се прожектира лицето на големия брат, партийни лозунги, информация за прогреса на страната, като същевременно, през всеки екран, полицията на мисълта може да наблюдава действията на всеки един индивид.

Паралел с нашето ежедневие: След „терористичните“ актове през 9.11 мерките за сигурност се засилиха неимоверно много. Охранителните камери навлязоха неусетно в ежедневието на хората – не само като предохранителни мерки в учреждения, летища, банки или частни кооперации. Все по-популярни стават системите за „градско“ наблюдение. В София има доста камери и то на места, които хората най-малко очакват. Разбира се, основната цел е да се ограничи престъпността. Същевременно, обаче никой не е наясно с каква цел, освен гореспоменатата, се използват тези камери. В какво може да се превърне това наблюдение? Във Великобритания – родината на Оруел в момента работят милиони полицейски камери и това е страната на първо място по видеонаблюдение в света. Най-голяма гъстота на камерите има в центъра на Лондон. Освен, че се ползват за локализация на терористи и за борба с хулиганите, мрежата се прилага за таксуване на автомобили, влезли в столицата (система London Congestion Charge). Камерите могат да засичат и разпознават автоматично номерата на автомобилите. В България такива камери има в София, разположени в участъка между Цум и Орлов мост. Използват софтуер наречен Talon, който се използва в поне още 20 държави и е с успеваемост около 95% при разпознаване на автомобилни номера.

2. „Който контролира миналото, котролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.“ (Министерството на истината, промените в историята и уикипедия днес)

Министерството на истината, промените в историята и уикипедия днес

Оруел разказва за министерството на истината. Тази точка се отнася конкретно до Архивния отдел. Това е клон от Министерството на истината, в който стотици хора преглеждат, коригират и заличават информация, която би могла да провокира погрешно мислене у хората.

“ След като се сверяха и съберяха всички необходими корекции за определен брой на „Таймс“, броят се преиздаваше, оригиналът се унищожаваше и вместо него в архива се завеждаше уточненият брой…“ „…Миналото се актуализираше ден след ден и почти минута след минута. По този начин с документи можеше да се докаже, че е вярна всяка прогноза на партията; в архивите не се допускаше никакво съобщение или мнение, което би противоречило на изискванията на момента. Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация. В най-голямото отделение на Архивния отдел, много по-голямо от това, в което работеше Уинстън, се трудеха хора, чиято единствена задача бе да издирват и събират забранени и подлежащи на унищожение книги, вестници и всякакви други документи. Броеве на „Таймс“, които може да са били пренаписвани десетина пъти поради промени в разположението на политическите сили или несбъднали се пророчества на Големия брат, се съхраняваха в картотеките с първоначалната си дата и не съществуваше никакъв друг брой, който да ги опровергае. Книгите също се събираха повторно, преписваха се многократно и неизменно се преиздаваха, без дори да се спомене, че са били извършени корекции.“

Паралел с нашето ежедневие: Уикипедия се използва все по-често от хората, особено от по-младите и компютърно грамотните. И наистина, удобството да разполагаме с отговор на въпросите, които имаме на около половин минута време и няколко клика разстояние е неоспоримо. Какви рискове крие това, обаче? Наскоро стана ясно, че редактирането на историята наистина се случва и онлайн – посредством Уикипедия.

Откритието е направено благодарение на един малък софтуер, наречен Wikiscan. Той е способен да засича IP адресите на машини, от които са променяни публикации в Wikipedia. Така създателите на онлайн енциклопедията с изненада научават, че от компютри на ЦРУ са поправени статиите за иранския президент Ахмадинеджад, за ядрения арсенал на Китай и за аржентинските ВМС. Или пък че от машини във Ватикана е премахната информация, касаеща терористичното минало на лидера на „Шин Фейн“ Джери Адамс. Подобни редакции са правили представители на Републиканската и Демократическата партия в САЩ и дори холандското кралско семейство… което е достатъчно притеснителен факт.

Защо? Защото колкото повече хората свикват да ползват подобен централизиран източник на информация, толкова по-зависими стават от него. От друга страна дигитализацията крие същия риск, както описания в книгата на Оруел метод по заличаване на информацията – няма ли хард-копи никой не може да гарантира за истинността на това, което чете онлайн.

3. Полицията на Мисълта (RFID чиповете)

RFID чип

Надали Оруел би могъл въобще да предположи, че с напредъка на технологиите има много по добър начин за тотално следене на населението на една страна. В неговата книга описва телеекрани и микрофони посяти из природата. Има обаче много по-лесен начин за контрол на хората – RFID имплантите, които ще бъдат въведени със сигурност. Убеден съм в това, защото в момента, в България предстои въвеждане на биометрични паспорти, които са последната логична стъпка, преди имплантите. Ето и малко допълнителна информация за тези устройства:

Чиповете са първоначално предназначени за обозначаване на животни и в момента се използват при хората. Най – ранния експеримент е проведен от английския професор по кибернетика – Кевин Уоруик, който през 1998г. имплантира чип в ръката си. От 2004г. Конрад Чейс предлага имплантиране на чипове в нощни клубове в Барселона и Ротердам за да индентифицира ВИП посетителите, които от своя страна ги използват за да плащат напитките си. През 2004г. в мексико се имплантират 18 Веричип импланта за достъп до стая със засекретени материали.

Същевременно, експерти по сигурността предупреждават, че използването на RFID за идентифициране на хора крие сериозен риск от „открадване на личността“ и то в реално време. Това е осъществимо на принципа на атака тип „човек в средата“ и поради спецификата на информацията, която съдържа чипът, принципно е невъзможно да се защитим от подобна атака, поради изискването за комплексни протоколи за дистанционно свързване.

Въпреки тази оптимистична прогноза не се съмнявам, че ако има по-добър начин за следене на хората от мобилните клетки на GSM операторите, GPS ите и електронната информация прехвърляна през интернет, то това са тези чипове. И ако това стане много бързо ще се стигне до момента с отчитане на пулса на човека, до емоционалните му равнища, а с напредването на технологиите… защо не и осъществяване на обратната връзка – от наблюдаващия, към приносителя на чипа.

Признавам, твърде футуристично звучи, но практически не е чак толкова трудно да се постигне – имаме примери описани много преди изобретяването на чипа. Вземете Бойно поле земя – психлосите и чиповете зад черепната им кутия (снимка © VeriChip Corporation)

4. Океания, Истазия и Евразия (Паралел между трите свръхдържави и днешната глобализация)

Паралел между трите свръхдържави и днешната глобализация

Оруел пише: „Разделянето на света на три големи супер държави беше събитие, което можеше да бъде предвидено още в началото на двайсети век и наистина бе предвидено. С поглъщането на Европа от Русия и на Британската империя от Съединените щати две от трите съществуващи сили, Евразия и Океания, се появиха на сцената. Третата, Изтазия, се очерта като отделна единица едва след още едно десетилетие хаотични битки. На някои места границите между трите супердържави са спорни, а на други се менят в зависимост от прищевките на войната, но общо взето следват географския терен. Евразия обхваща цялата северна част на европейския и азиатския земен масив, от Португалия до Беринговия проток. Океания обхваща двете Америки, островите в Атлантическия океан, включително Британските, Австралазия и южната част на Африка. Изтазия, по-малка от другите и с по-променлива западна граница, обхваща Китай и страните на юг от него, Японските острови и голяма, но непостоянна част от Манджурия, Монголия и Тибет.“

Паралел с нашето ежедневие: Оруел е учудващо далновиден при това точно разделение на страните. Разбира се, границите на „супердържавите“ не са толкова ясно обособени и основните групирания на държавите като цяло се различават от предсказанието на автора на 1984. Въпреки това в наши дни наблюдаваме подобно разделение по съюзи.

Кофти новината към този паралел е, че вече сме надминали очакванията на Оруел. Освен ако не се получи пряк конфликт на интереси, няма да има война между отделните държави. Защото вече има тиха война срещу населението на тези държави, от самите управници. Война за умовете на населението с единствена победа – тихото робство на масите, като по този начин бъдат държани послушни.

Цитирам кратко филма Blueprint for Global Enslavement, който можете да намерите из бг торентите:

„Ние ще имаме Световно правителство, независимо дали ви харесва или не, чрез завоюване или по взаимно съгласие.“ Джеймс Уолбърг ред Съвета по външните работи, 17 февруари 1950 г.

Групата Билдерберг по-късно признава, че мисията им е била създаването на Европейския съюз (ЕС). След създаването на ЕС под прикритието на търговски споразумения, ще бъдат създадени и Азиатски съюз и Северноамерикански съюз. Трите супер държави формират ядрото на глобалното правителство, докато ООН ще служи за световен регулатор и изпълнителна власт за района на Третия свят.

5. Разделението на класите, трите вида общество описани от Оруел и съвременния елит в лицето на Билдерберг

Разделението на класите, трите вида общество описани от Оруел

Оруел описва класовото разделение така: „През всички епохи, за които имаме писмени сведения, а вероятно още от края на неолита, в света е имало три групи хора — висши, средни и низши. Делили са се по различен признак и са носили неизброимо много имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други са се променяли с всяка епоха, но основната структура на обществото винаги е оставала същата. Дори след дълбоки катаклизми и привидно необратими поврати неизменно се е възстановявал същият модел, точно както жироскопът винаги се връща в изходно положение, независимо колко силно е бил тласнат в една или друга посока.

Целите на тези три групи са напълно несъвместими. Целта на висшите е да останат там, където са. Целта на средните е да заемат мястото на висшите. Целта на низшите, когато имат такава — защото, сломени от робски труд, низшите трудно намират време и сили да се замислят за нещо повече от всекидневните си грижи, — е да унищожат всички различия и да създадат общество, в което всички хора са равни. Така в хода на цялата история се повтаря в общи линии една и съща борба. През продължителни периоди висшите са като че ли непоклатими, но рано или късно неизменно настъпва мигът, когато те или изгубват вяра в себе си, или способността да управляват компетентно, или и двете. Тогава те биват свалени от средните, които привличат на своя страна низшите, като пред тях се представят за борци за свобода и справедливост. Веднага щом осъществят целта си, средните тласкат низшите обратно в старото им състояние на подчинение, а самите те стават висши. Не след дълго от една от двете групи или от двете заедно се обособява нова средна група и борбата започва отново. От трите групи единствено низшите никога, дори и временно, не постигат целта си. Би било преувеличение да се твърди, че в цялата история не е имало никакъв напредък в материално отношение. Дори днес, в период на упадък, обикновеният човек живее физически по-добре, отколкото преди няколко века. Но никакво натрупване на блага, никакво демократизиране, никаква реформа или революция не са доближили и на милиметър осъществяването на човешкото равенство. От гледна точка на низшите нито една историческа промяна не е означавала нищо повече освен промяна в имената на техните господари.“

Паралел с нашето ежедневие: Мисля, че към този пасаж, коментарът е напълно излишен. Единственото, което мога да направя е да добавя малко информация за елита, който властва в момента.

Групата Билдерберг е съставена от ръководителите на управляващите групи, начело на отделните страни. Представете си световния елит като една гигантска пирамида, на върха на която е цветът на елита. Групата е била толкова тайна, че до средата на 80-те години контролираните от корпорациите медии отричаха нейното съществуване. До края на 90-те се появиха епизодични, кратки репортажи. С бума на алтернативните медии, ограничаването на информацията започна да им се изплъзва…

Името на клуба идва от холандския хотел, където участниците се събират за първи път през 1954 г. Основатели са принцът на Холандия Бернард и полският социолог Йозеф Хиероним Ратингер. Клубът се финансира от американската фондация „Рокфелер“ и от банкерската фамилия Ротшилд. За клуба и за участващите в него няма точни данни. Причината е, че на срещите на клуба не се допускат записващи устройства, не се водят и протоколи. Ако все пак има някаква документация, тя се изгаря след сбирката.

Едно обаче е сигурно – водещите имена в световната политика са били определяни точно по време на сбирките на „Билдерберг“. Примери за това са Пол Улфовиц, Хенри Кисинджър, Дейвид Рокфелер, Збигнев Бжежински, Тони Блеър. След като през 1991 г. участва в сбирка на клуба, година по-късно Бил Клинтън бе избран за президент на Америка. Подобна е съдбата на Тони Блеър, който една година след участие в „Билдерберг“, става лидер на Лейбъристката партия и три години по-късно е премиер на Великобритания. От 1971 г. насам всички генерални секретари на НАТО са преминали през клуба. Най-красноречив пример за силата на „Билдерберг“ е Маргарет Тачър. Звездата на Тачър изведнъж изгря след едно нейно участие в сбирките. Но понеже тя не се поддаде на натиска да отдаде независимостта на своята страна на проектирания от „Билдерберг“ модел на суперевропейска държава, бе принудена да отстъпи поста на Джон Мейджър, твърдят запознати. Според коментатори военните удари срещу Косово през 1999 г. са били планирани от „Билдерберг“ още през 1996 г. Смята се, че мюсюлманският свят не гледа с добро око на „Билдерберг“, защото е „вражеска на исляма формация“, основана от еврейския равин Ратингер. (Източник в-к.Стандарт)

Засега само един българин е участвал в конференция на Билдерберг – социалдемократът Николай Камов.Той присъства на срещата през 1999 г. в португалския град Синтра. Има предположения, че Петър Стоянов също е участвал на някоя от сбирките но не е доказано официално. (още информация за Камов тук))